Синдромът „Това ИТ/одиторите не са ми искали…“

Често когато разяснявам как на практика можете да изпълните дадено нормативно изискване, отделям внимание и на това какво се е случвало да поискат представители на контролните органи, а понякога и одитори от сертифициращи организации и как „хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло“.

В същото време се опитвам да ви насоча не само как нещата да изглеждат добре, но и как на практика можете наистина да ги направите по-добре. Дали успявам, вие ще кажете…аз се надявам, че се получава.

И все пак…все по-често по време на одити, в които аз участвам – не като представител на ИТ и не като представител на сертифицираща организация, се сблъсквам с объркване, недоумение, а понякога и раздразнение от това, че се опитвам да намеря реалното изпълнение зад даден документ или каква полза има от даден документ, освен че се показва на проверяващи.

Важен е документа, не съдържанието.. или пък не?

В много от случаите се срещам с двама човека – един, който прави „бумащината“ и друг, който не обича документите, но пък познава производството.

Обикновено в тези случаи документите не отговарят на практиката във фирмата…или пък може би практиката не отговаря на документите – малко като казуса за кокошката и яйцето.

Също толкова често чувам, че осигуряването на здраве и безопасност е административна дейност.

Аз пък се явявам човек, който се рови из хартията и нахалства да иска това, което сам работодателят си е определил, че ще прави, наистина да го прави.

И когато пиша „сам си е определил“, наистина е така – няма нормативно изискване или изискване на стандарта за това, но в документа някой е написал, че ще се прави. Защото…проверяващият иска да види документа, не съдържанието.

И ние се чувстваме добре, че можем да покажем документа, съдържанието не е важно. Дали наистина е така?

Имаме споразумение по член 18 ЗЗБУТ, значи сме изпълнили член 18 от ЗЗБУТ

Всички знаем, че ако две или повече фирми имат общи работни места или площадка трябва да имаме писмена договореност за взаимно информиране за рисковете при работа, следователно си имаме подписано „споразумение по член 18 от ЗЗБУТ“ и всичко ни е наред. Но всъщност не е така!

Разликата е малка, но съществена – въз основа на писмената договореност трябва да се информираме за рисковете и да координираме дейностите за предпазване на работещите от рисковете. Каква е разликата между първото и второто изречение?

И аз, когато видя обстоятелствата по член 18 веднага задавам въпроса: „Имате ли споразумение?“, на който обикновено получавам утвърдителен отговор.

Следва обаче втори въпрос: „А какво правите в резултат на това споразумение?“ Тогава вече се стига до недоумението „Трябва ли да се прави нещо, какво?“

Ако живеете в жилищен блок и подпишете споразумение със съседите да ги уведомявате винаги, когато ще правите купон в делничен ден, дали само заради наличието на документа всички ще са доволни или ще ви се сърдят, ако не ги уведомявате?

Примерът за обща дейност, който даваме най-често в нашите фирмени обучения по ЗБУТ е свързан с реакцията при извънредни ситуации.

Ако всяка фирма си има собствен „авариен план“, дали при реална ситуация отделните планове ще могат да се осъществят заедно?

Когато външна фирма идва на ваша територия, за да извърши строителни дейности, дали рисковете са само за техните работници или от тяхната дейност ще възникнат такива и за вашите и ще е необходимо да се предвидят допълнителни мерки?

Споразумение по чл. 18 от ЗЗБУТ – да погледнем с други очи

Това ИТ/одиторите не го търсят…

Често при запитване за извършване на определена дейност или предприети мерки в дадена посока, получаваме отговор „Това никой не ни го иска“.

Не трябва да забравяме обаче, че проверките извършвани от ИТ и сертифиращи фирми са на извадков принцип.

Каква е целта на това, което всъщност се прави във фирмата във връзка със здраве и безопасност?

На извадков принцип ли предпазвате децата си и себе си от инциденти?

Няма лошо да сме готови за това, което търсят от нас проверяващите, даже е силно препоръчително, но спирането до тази точка наистина превръща работата ни в административна дейност, в следене на тенденциите при проверките и ограничаване до това „което търсят“.

Типичен пример в тази посока са измерванията. Имаме установени високи нива на шум, платили сме на акредитиран орган за контрол. Показваме протоколите и всички са доволни, че сме си изпълнили задължението да измерим.

Наредба 7/1999 г. обаче изисква при такива високи стойности да се измерва всяка година. И това се оказва най-съществения проблем – че не сме измерили отново, въпреки че нищо не сме направили през изминалата година, за да намалим шума или риска от експозицията на този шум.

Иска го проверяващия – правим нови измервания и отново всички са доволни. Това са ни поискали, това сме направили. А дали с това сме защитили работещите?

Ще спра до тук. Надявам се обаче, че поне малко от моята вяра, че е възможно дейността по ЗБУТ да не е просто административна дейност, изразяваща се в писане и подготовка на документи, искани от проверяващи, а да бъде дейност, която на практика да води до повече сигурност и защита на работещите.

Накрая ще приключа с пример, с който преди няколко дни запознах нашите приятели във Facebook:

В книгата си “Печелете повече, като направите служителите си щастливи” д-р Ноел Нелсън дава следния пример:

През 1987 г. със заставането на кормилото на водещия производител на алуминий в света “Алкоа” Пол О’Нийл поставя “шокиращ приоритет” пред борда на директорите – безопасността на работниците.

Следващите години показали, че е бил прав – трудовите злополуки намалели рязко, а производителността се увеличила. Десетилетие по-късно годишните приходи на компанията се увеличили с 500%.

Как да направим реална оценка на съответствието с нормативните изисквания