Обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване се дължи и в случаите когато не е настъпило намаляване на трудоспособността за съответната професия.
Решение № 1712 от 5.11.2002 г. на ВКС по гр. д. № 2064/2001 г., III г. о., докладчик съдията Ценка Георгиева
Бюлетин на ВКС, бр. 7/2002 г., стр. 32
За да постанови обжалваното решение П. окръжен съд е приел, че ищцата Н. Д. Т. страда от професионално заболяване „невритис нерви акустици билатералис“ в степен тежко чуване. На следващо място е приел, че за да се присъди обезщетение по чл. 200 КТ следва да съществува причинна връзка между травматичното увреждане и настъпила неработоспособност. В случая заболяването не е довело до временна нетрудоспособност или инвалидност.
В приложеното по делото експертно решение на ТЕЛК е посочено, че заболяването не ограничава трайно трудоспособността на Д. за професията предачка и други професии с равна квалификация. Поради това въззивният съд е приел иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от професионалното заболяване за неоснователен.
Жалбата е основателна. Решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон.
С протокол от 9.12.1999 г., Диагностичната комисия при Обединена районна болница гр. Пловдив е признала професионалния характер на заболяването на касаторката Н. Д. „невритис нерви акустици билатералис (двустранно намаление на слуха), получено вследствие работата й като тъкачка в ответното, дружество „Балкантекс“ АД. Относно трудоспособността на касаторката Диагностичната комисия е приела, че същата е неподходяща за работа в среда с шум.
В експертното решение на ТЕЛК от 10.12.1999 г., издадено по повод експертиза за пенсиониране, е прието, че двустранния слухов неврит не ограничава трайно трудоспособността на Н. Д. за професията предачка както и за широк кръг от професии с равна квалификация. По делото е изслушана и съдебно-медицинска експертиза, която установява степента на загуба на слуха, а именно средна към тежка форма.
Неправилно при тези доказателства въззивният съд е приел искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от заболяването за неоснователен поради това, че липсват данни за ограничаване на трудоспособността.
На първо място следва да се отбележи, че нетрудоспособността, респективно смъртта, макар и формулирани отделно в текста на чл. 200, ал. 1 КТ, не са отделни предпоставки на задължението за обезвреда, предвидено в чл. 200. Те са елементи на общата предпоставка трудова злополука (или професионално заболяване).
При нормативната уредба до 1.01.2000 г. понятието трудова злополука бе дефинирано в чл. 56 ППЗП (Изв., бр. 5 от 1958 г., отм. 1.01.2000 г.) и то включва нетрудоспособността (респ. смъртта). Легално определение на понятието професионално заболяване към този момент не съществува.
Уредбата му бе изградена върху принципа на списъка на видовете заболявания и работите, при които те се признават за професионални, изчерпателно посочени в Таблицата за професионалните заболявания (изв., бр. 5 от 1958 г.). Но професионалното заболяване съгласно чл. 58 ППЗП е приравнено към трудовата злополука и то също включва в себе си нетрудоспособността (респ. смъртта) като елементи на самото понятие. Заболяването е професионално само доколкото е довело до ограничаване на трудоспособността (евентуално е причинило смърт).
В чл. 56 на Кодекса за задължителното обществено осигуряване (КЗОО), (обн. ДВ, бр. 110/1999 г. (в сила от 1.01.2000 г. е дадено легално определение на понятието професионална болест. То включва неработоспособността (респ. смъртта) – чл. 56, ал. 2. Следователно признаването на заболяването за професионално от компетентния орган е достатъчно основание за настъпване на задължението на работодателя за обезвреда.
На следващо място следва да се има предвид характера на имуществената отговорност на работодателя. Тя е уредена в глава Х, раздел първи на Кодекса на труда и съставлява възлагане от закона на професионалния риск от увреждането на работника или служителя върху работодателя.
Отговорността е договорна, тъй като произхожда от трудовия договор, но чл. 200, ал. 3 КТ изрично предвижда обезщетяване както на имуществените, така и на неимуществените вреди.
Нещо повече – съгласно препращащата норма н чл. 212 КТ правилата за деликтната отговорност (чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД) намират приложение и при отговорността по чл. 200 КТ при определяне на обезщетението за неимуществените (морални) вреди.
Съгласно посочените правни норми на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетението репарира накърняването на лични права и интереси. Следователно и в хипотезата на липса на намаляване трудоспособността за съответната професия, приложими са посочените по-горе общи разпоредби на ЗЗД и се дължи обезщетение за претърпените неимуществени вреди.
От изложеното следва, че неимуществените вреди на касаторката Н. Д. Т., подлежат на обезщетяване от работодателя, съобразно характера и степента на търпените болки и страдания.
Като е приел противното въззивният съд е постановил решението в нарушение на материалния закон, а именно посочените по-горе правни норми, поради което и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК същото следва да се отмени и делото да се върне на същия съд за ново разглеждане от друг съдебен състав.
| 📖 ОЩЕ ПО ТЕМАТА: |
|
📙 Полезно от ЗБУТ НОРМИ и ПРАКТИКА Процедура за признаване на професионалните болести |