Не може да се приеме за трудова злополука увреждането на здравето, което е настъпило при отиване или връщане от мястото, където осигуреният се храни през работния ден, но извън определеното време за почивка за хранене.
Решение № 198 от 10.01.2005 г. на ВАС по адм. д. № 2420/2004 г., I о., докладчик председателят Иван Трендафилов
С решение от 22.12.2003 г., постановено по адм. дело от 2001 г. Софийският градски съд е отхвърлил жалбата на А.М. и И. С. от София срещу решение на главния директор на СУ „Социално осигуряване“, с което злополуката на починалия им наследодател Найден Стефанов Михайлов не е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 2 КСО.
Против това решение на градския съд А.М. и И.С. са подали касационна жалба, с която е поискано отменяването му.
Върховният административен съд не уважи касационната жалба.
Оплакването, така както е изложено и формулирано в касационната жалба, е неоснователно, защото не се оправдава фактически и от гледище на закона.
Градският съд е приел за установено, че на 28.03.2001 г. около 17,20 часа през работно време (втора смяна) след като напуснал работното място на пакетировач на сухи пасти в Кооперация „Х.Н.“ – София, отивайки да препаркира леката си кола, Н.М., наследодател на касаторите, е пострадал при пътно-транспортно произшествие (ПТП) на уличното платно пред входа на кооперацията и починал от получената черепно-мозъчна травма на 15.05.200.. г.
При тези констатации градският съд е приел, че претърпяната от Н.М. злополука не е трудова, тъй като не са налице признаците на същата, съдържащи се в легалната й дефиниция в текстовете на чл. 55, ал. 1 и ал. 2 КСО .
Становището на градския съд е правилно. Общото определение на трудовата злополука визира внезапното увреждане на здравето, станало по време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинена неработоспособност или смърт.
Злополуката е трудова и когато е станала при отиване или при връщане от работното място до основното място за живеене, до мястото, където осигуреният обикновено се храни през работния ден и до мястото за получаване на възнаграждение.
След като наследодателят е напуснал работата си, макар и временно, за да премести колата си по близо до входа на кооперацията, в чийто цех е работил като пакетировач на сухи пасти и през това време е бил прегазен от минаваща кола по уличното платно, правилно е преценено, че в този случай злополуката не е настъпила във връзка или по повод на извършваната работа от пострадалия, защото ако той не беше напуснал работното си място, нямаше да пресича уличното платно пред кооперацията.
Не е налице трудова злополука, макар и станала през работно време, когато не е настъпила във връзка или по повод на извършваната работа, както е в случая.
Няма налице трудова злополука, когато един работник пострада извън предприятието и не е изпълнявал работа по трудовото правоотношение. В този случай не може да се приеме, че е налице трудова злополука, понеже не е във връзка или по повод на извършваната работа.
Твърдението на касаторите, че злополуката с наследодателя им била станала при отиване от работното място до закусвалнята срещу входа на кооперацията, където обикновено се хранел през втора смяна, а и от тук, че е налице приравнената трудова злополука, визирана в чл. 55, ал. 2, т. 2 КСО , е несъстоятелно.
Този текст третира като трудова злополука уврежданията на здравето, настъпили по време, когато пострадалият отива или се връща от мястото, където обикновено се храни през работния ден.
Явно в случая се касае до злополука, станала по повод на извършваната работа и във връзка с нея, тъй като за да може да извършва работата си, работникът трябва да се храни през работния ден.
Трябва да се има предвид, че под отиване и връщане от мястото, където работникът обикновено се храни, се има предвид само почивките през работния ден, а това са онези периоди от време, които се предоставят, за да може работникът да се нахрани.
Осигуряването за злополука обаче не може да се разпростре и за времето и за мястото, което стои извън тези рамки.
В чл. 151, ал. 1 КТ е определена минималната продължителност на почивката за хранене – тя е 30 минути и осигуряването й е задължение на работодателя.
Въз основа на заповед от 1998 г. на Кооперация „Х.Н.“ – София, градският съд е приел за установено, че работниците от втора смяна са имали почивка за вечеря от 18 – до 18,30 часа. Това обстоятелство е било потвърдено и от разпитаните свидетели.
Тези данни, според които пътно-транспортното произшествие с Н.М. е станало не по време на почивката за хранене от 18 до 18,30 часа, а преди почивката за вечеря (около 17,20 часа), не сочат за трудов характер на претърпяната злополука в контекста на цитирания текст на КСО.
Не може да се приеме за трудова злополука увреждането на здравето, което е настъпило при отиване или връщане от мястото, където осигуреният се храни през работния ден, но извън определеното време за почивка за хранене.
Обстоятелството, че осигуреният за злополука отива да препаркира леката си кола, която е до мястото, където обикновено се храни през работния ден или че отива за покупки, на разходка и пр., не му дава основание да претендира, че тази осигуровка ще се разпростре върху него и за всички злополуки, които могат да настанат не при условията на чл. 55, ал. 2 КСО . Прочие, законосъобразно е прието, че злополуката няма характер на „трудова“.
Ето защо, решението на градския съд поради това, че е правилно следва да се остави в сила.